Станка Ламбова Мезева

e-mail: tanq_mezeva@abv.bg,

         Казвам се Станка Мезева, но в творческите среди съм известна с името Таня Мезева. На 60 години съм, семейна. Родом от Варна, но работя във Велико Търново. Магистър съм „социални дейности” и магистър „психолог”. От 11 години работя като областен координатор за област Велико Търново към Агенция за социално подпомагане към МТСП, гр. София.

        Стихове пиша и публикувам  в литературни сайтове – „Откровения. ком”и „Стиховебг”, както и на страницата си във Фейсбук, повече от 15 години. Имам издадени седем самостоятелни стихосбирки – „Палитра за децата, с поуки от гората”-2011 г. /стихове за деца/, „Навън вали доброта – В душата ми валят сълзи” – 2014г., „Поглед към звездите – Мост към любовта” – 2017г./, „Добротворци”-2018 /стихове за деца/, „България ще я бъде” -2019, и „Цветни усмивки” – 2020 г. /стихове за деца/ и „Шевици от раклата – легенди в рими“ – 2021 г.

Мои творби са включени в над 35 алманаха  и поетични сборници.

Другите два любими занимания са рисуването върху камъчета и платна, както и танцуването на народни танци.

     

С уважение : /Таня Мезева/

Даниел Меразчиев

Думи на автора

Здравей, читателю! Нека ти се представя! Роден съм в семейството на Стивън Кинг и Агата Кристи. Всяка вечер фамилията ни се събираше край камината на сладки раздумки. Моите чичовци Джером Джером и О. Хенри едва изчакваха мъдрия ми дядо Виктор Юго да си легне, за да запалят лулите и споделят смешните си случки. Татко и мама често канеха гости, двама мечтатели – Айзък Азимов и Клифърд Саймък, както и един странен тип с каскет – Артър Конан Дойл. В захлас слушах историите им, докато клепачите ми натежат. Тогава татко ме пренасяше на ръце в спалнята, където ме очакваше по-големият ми брат Рей Бредбъри. Под плащеницата на нощта той редеше чудати разкази, докато не заспя. Понякога братовчед ми Хауърд Лъвкрафт оставаше да пренощува с нас и ме стряскаше в съня. Неговият татко и мой вуйчо, Едгар Алън По, нямаше нищо против да се отърве за малко от отрочето си и да се отдаде на мрачни мисли на тавана. Прекарах безметежно детство сред тази разнолика компания.

А пък аз… аз не мога да порасна. Още докато бях мъничък, леля ми Астрид Линдгрен под секрет ми даде хапче против порастване. То се оказа ефикасно, но съдейки по погледа на мама, мисля че вече е разгадала нашата малка тайна.

Та това съм аз… Но позволи ми да те разведа из чудния си свят и да ме опознаеш по-добре.

 

Даниел Меразчиев

 

 

 

 

Изпепеляване

Вие не бихте посмели да надзърнете там. Не бихте повдигнали капака на дървената кутия от отдавна изпушени пури, скътала в утробата си множество непотребни вече хартийки. Там е вашето минало, там е вашият живот. Готови ли сте да изживеете живота си отново? Надали! Затова никога, повтарям, никога не повдигайте капака на вашата кутия със спомени. Само безумци като мен биха се впуснали в това ненужно приключение.

Аз отворих моята кутия. Защото съм луд. И защото на капака, под красива картинка на целуващи се влюбени, беше отпечатана марката „Ромео и Жулиета“. Бях забравил този надпис, а всяка любов е романтична, нали? И така, с доза неразумност, подправена с шепа романтика и две щипки любопитство, повдигнах капака на кутията, захвърлена от години на тавана.

Най-отгоре се мъдри зелената ми военна книжка. Ако знаете колко съм млад, уплашен и плешив на снимката, ще ви заболят коремите от смях. Малко след като се уволних с ранг редник, закриха редовната военна служба. Ако се бях насилил да повторя някой курс в университета, щях да си спестя привилегията да съм част от родната казарма и нямаше да имате честта един бъдещ писател да пази неприкосновеността на Републиката. Не че през едногодишния ми престой там съм пазил нещо много значимо – единствено стари съветски танкове, които дори магьосник би привел трудно в движение.

Следва я поздравителна картичка от Черноморието. Кога за последно сте виждали пощенска картичка? Не, не търсете, казах ви да не отваряте старите си кутии. На гърба на моята картичка пише „Поздрави от слънчева Варна! Тук е страхотно и всички бачкат за нас. Поздрави: Силвана и Боряна“. Бачкат? Този израз е от времената на мутрите. Защо не съм изхвърлил картичката досега? Защото над подписите, Силвана е запечатала своята целувка с червило. Ярко и неизбледняващо, както беше модерно тогава. Няма да я изхвърля, та кой би захвърлил с лека ръка двадесетгодишна целувка. Но за военната книжка ще се замисля.

Размислих, няма да хвърля и книжката. Това е спомен от един паралелен свят, изживян много отдавна. Интересното е, че изобщо не си спомням студените нощи в ареста, а само веселото пиянство, заради което са ме вкарвали в него. Спокойно, няма да ви говоря за войнишките си изцепки сега, ще го направя в някой друг мой разказ.

Под картичката намерих фотографска лента с негативи. Сигурно съм я пазел, за да мога да си вадя снимки за студентската книжка, без да се налага да се фотографирам всеки път. Хитра идея! Значи съм бил първокурсник в университета. Но Боже милостиви, нима това наистина съм аз? Този пъпчив скелет, с прическа на Гео Милев, никак не кореспондира със сегашната ми визия. А именно – на солиден мъж в разцвета на силите си и с добре подържано бирено шкембенце. Ако направя фотоизложба, ще я кръстя „Слабия дебелак“. Или „Дебелия слабак“, все едно. Подобно съчетание на изключващи се понятия, поетите наричат оксиморон.

Напъхах лентата-оксиморон в джоба си, с идеята да я изхвърля по-късно и само след секунда отново я извадих. Пригладих я и поставих върху останалите скъпоценности. Пъпчивият Гео Милев задължително трябва да се покаже на внуците някой ден. Ще се посерат от смях, а и аз ще съм толкова възрастен, че със сигурност ще направя същото, но не метафорично. Дъщеря ми да му мисли тогава.

Вече напълно разлигавен и забравил всякакви задръжки, продължих да ровя в кутията от кубински пури. Стъклено топче за игра. Но по каква причина е тук…? Явно е имало основателна такава, ще си я спомня друг път. Остава! Импова таблица за игра на бридж. По едно време като студенти с приятелите бяхме луднали по бриджа. След това малко по малко го изоставихме, защото колкото и да е интересен, изисква висока концентрация и много мислене, което пък автоматично изключва непринудените разговори и шеги. Затова се върнахме към канастата – динамична и забавна игра, също както нейните създатели уругвайците. Но и таблицата може да ми потрябва, току-виж някой ден ни дойде музата отново да поиграем бридж.

Следваше силно омачкан лист, сгънат на три. Весело го разгърнах и после изпуснах от разтрепераните пръсти. Това беше писмото. Писмото изпратено от София с адресат „101 Високопланински пехотен полк – гр.Смолян. III Рота, I Взвод, за редник Даниел Меразчиев“. Като подател беше посочена Таня.

По онова време още не знаех, че червилото на Силвана е вечно върху сухата хартия. Установих обаче, че много бързо избледнява върху различните мъжки устни и покрусен се отдадох на депресивна самота. Самотата рязко беше разбита на незалепващи парчета от Таня. Тя разтърси младежките ми страсти още с първия си зеленоок поглед и продължи да го прави, докато не попаднах в тайнствените дебри на непобедимата Българска Армия. За последно я видях да ридае, докато стреснат и в името на народа, преминавах портала на Високопланинския пехотен полк, който напълно оправдаваше наименованието си. Под него беше градът, а над него – само заснежените върхове на Родопите. Величествена красота, която тогава нямах смелостта да оценя.

Писмото получих на третата седмица в казармата. Тогава новата ми майка – старшината на ротата, лично ми го връчи.

– Меразчиев! Ей, киртак, до пет секунди да си тук! Три!

Пристигнах по-бързо, този явно не знаеше някои от цифрите между едно и пет.

– Взимай, киртак, писмо от любимата! И да не омажеш чаршафите довечера. Ха–ха–ха!

Омазах писмото със сълзи. После ме обзе ярост, смачках го, но понеже нямаше къде да го изхвърля на момента, го заврях най-отдолу във войнишката мешка. Майната ти, курво! Шафрантия – като всички останали!

Писмото остана смачкано и забравено до края на пребиваването ми в родната казарма. На поредната курва никога повече не се обадих, разбира се. А после, по неведоми пътища, нараняващото достойнството ми писмо, е стигнало до кутията за спомени. Това как е станало, не си спомням!

Но сега вече ще го затрия! Този лист не е достоен и за кофата за боклук дори. Бях забравил красивите очи и сочните устни, а тази пак се появи. Само с огън ще изчезне завинаги. Хайде, мила зеленоочке, приготви се да гориш в огнения пъкъл.

Напуснах прашния таван, на който се качих преди час, с едничката идея да оставя кашона с коледна украса. Откъде можех да зная тогава, че докато се опитвам да набутам преливащия от снежни човеци и брокатени звезди кашон, нещо ще падне на пода. Кутията „Ромео и Жулиета“, в съдържанието на която се дивях толкова дълго. Оставих влюбените да се целуват на осрания от хлебарки под и побягнах надолу.

Камината в дневната гореше. Седнал в мекото кресло, за последно, прочетох няколкото изречения и метнах листа към огъня. Той пък се оказа инатлив и попадна върху тухлата на ръба на камината. Бавно започна да се нагрява и почервенява. С мазохистична наслада гледах, как ъглите на пожълтелия лист от тетрадка се запалват. И тогава под думите „Не мога да съм с теб. Никога няма да мога да бъда. Прости ми!“, изплува невидим досега текст.

„Вече съм на седемнадесет, но той продължава да го прави. Почти всяка вечер е до мен… и в мен… Откакто мама почина, нямам никаква опора. Исках много да съм с теб, за да избягам от това, но сега и теб те няма. Дани… той чука на вратата на стаята ми, а после влиза. И ми казва, че е време за игра, стига съм учила. Аз не искам, Дани, не искам! Но той ми хваща ръката, а после и главата, и ги насочва към… Искам да умре! Да умре, мамка му! Той видя писмото, което ти пишех и каза, че хич не му се нрави. Скъса го! Накара ме да напиша друго, защото момиченцето му можело да си играе само с него. И после пак си игра с мен… Не искам повече, Дани! Добре, че се сетих за тайното мастило от лимон. А знам, че в казармата се топлите с печки на въглища и докато четеш писмото ми, ще си там, на топло, до печката. И ще видиш и разбереш всичко! Обичам те! Нали знаеш, че ти говоря за…“

Огънят изгори последната дума, а после методично се насочи към останалите. Опитах да грабна овъглената страница и се изгорих. В стаята замириса на изгорял живот…

 

 

 

Пет минути

5 минути.

Мислех да си избера трюфели, защото никога не съм ял, но сигурно нямаше да ми ги осигурят. А пък и ги смятам за прекалена глезотия. Затова вчера, след дълги размисли, се спрях на пилешки бутчета и ориз с къри. За десерт – палачинки със сладко от ягоди. Също като тези, които ми правеше мама в неделя, когато бях малък. Тогава закусвах пред черно-белия телевизор, докато гледах детското предаване. Като споменах черно-бяло се сетих и за филмите на Чарли Чаплин. Как само съм се смял на тях като дете! Коремът ме заболяваше. Преди няколко години се опитах да изгледам „Треска за злато“ и видях само един анахронизъм. Не се засмях дори на танца с хлебчетата. Почудих се, защо изобщо съм намирал тези филми за смешни? По-глупави ли сме били преди време? По-ограничени? Сега сме залети с информация и не се смеем на нищо. Нещо май се е сбъркало в този свят. Не знам защо мисля за това точно сега, но не мога да изгоня мислите от главата си. Покапах се с малко сладко, скоро ще започне да лепне. Няма значение.

 

4 минути.

Казват ми, че трябва да изляза. Пет човеци са, има и свещеник. Той ме пита, дали искам да се изповядам пред Бога. Гледам го с празен поглед и просто махам с ръка. Не знам кой е моят Бог, така и не го намерих. Не че някога съм имал желание да го търся, де. Щом някой така старателно се крие, значи не му е читава работата.

В коридора е студено. Това ми навя спомен за зимите, когато се спускахме с дървени шейни. Едно време имаше много сняг, помните ли? Големи преспи, а аз бях увит в грейка и шал. Късно вечер уличните лампи придаваха жълтеникав, мистичен изглед на искрящата зима. Научих значението на думата „мистичен“ доста по-късно, но си спомням в детайли приказната картина. Поглъщах с жаден поглед красотата, за която тогава не разполагах с думи да опиша, а сега няма и на кого.

Свещеникът върви до мен, а черното му расо ме дразни и потиска. Не разбирам облеклата на свещениците. Нали уж Бог е любов. Защо тогава не се обличат по-весело, както подхожда на любовта? Интересен въпрос, над който няма да имам време да помисля.

 

3 минути.

Наближаваме вратата и забавям крачка. Цялата група също се забавя. Не извръщам поглед, но със сигурност изглеждат гузни.

Когато за пръв път правих любов, изпитах странна смесица от емоции. Екстаз, последван от притеснение и чувство за вина. За това, че с момичето сме направили нещо… нередно? Сутринта станахме, облякохме се без думи и тя просто си отиде. След това се виждахме няколко пъти, но никой не обели и дума за случилото се. Аз от срам, защото още бях млад, а тя не знам по каква причина. Престъпление ли бяхме извършили, така и не разбрах. Е, това беше много отдавна, с времето нещата се промениха. Но все пак не съм забравил преживяването от първия път, още повече, че си го спомням точно сега.

Стигаме до вратата и се сепвам. За какво да мисля? Имам още малко време, стига съм се отдавал на спомени. Не може ли точно сега да измисля нещо умно?

 

2 минути.

Ако е имало нещо много мъдро, което е можело да ми хрумне, щяло е да стане досега. Единственото умно, което съм сътворявал някога е това, заради което сега съм тук. Поне така си мисля. Металната врата с решетъчно прозорче се отвори с леко скърцане. Сигурно е много тежка, за да не може да избяга никой през нея.

Нова мисъл породи съмнение. Не съм убеден, че извършеното убийство ще спомогне за развитието на обществото. Но това времето ще покаже – то е най-добрият съдник. Успокоен седнах на кожен стол. Интересно, не знаех, че тези столове са с мека облегалка.

Може пък моята постъпка да промени хода на историята, кой знае? Със сигурност ще ме пишат в учебниците, това е ясно. А пък и скоро ще си намерят нов президент, изборите вече са насрочени. Ех, поне името ми да беше по-необичайно, ама карай да върви. И така ще го запомнят.

Стената отпред е зелена. Също като лятна гора, прошепваща тайни след въпросите на закачливия ветрец. Чухте ли какво си помислих? Не сте, разбира се, никой не ме чува, защото не говоря. За първи път се изказах поетично, но сега ли е моментът да стана поет? И за това нямам време. Ей, Вапцаров е написал последния си стих върху стената на килията! Или поне така помня. Да се бях сетил вчера да пиша стихове, сега вече е късно.

 

1 минута.

Питат ме за последни думи. Какво да кажа? Каквото съм имал, съм го казал, а повечето съм го и направил. Няма да се жалвам и разкайвам сега. Всичко свърши. И да се разплача не става, очите ми са сухи. Усмихвам се, защото виждам нещо. В зелената шумоляща гора пред мен пробяга сърна. Кимнах натам, но никой друг не я видя.

Черното расо ме гледа със страдалчески поглед. Преиграва и ме дразни. Някой зад мен постави мокра гъба на главата ми. Преди да надянат качулката, през капчиците вода, забелязвам в гората ушите на заек. Дали ще подскочи, за да го видя целия?

Вече не виждам нищо.

 

0 минути.

Отвисоко хората изглеждат странни. Виждам опулените им погледи. Пълно мълчание, докато лекарят проверява тялото ми. „Мъртъв е!“ казва той и чувам въздишки от присъстващите. Един от надзирателите, който по време на цялата процедура гледаше към стената, сега обърна очи нагоре. Точно към мен. Едва ли ме вижда, мисля, че търси нещо друго. Това, което аз не потърсих никога. Издигам се все по-високо, а той приседнал на стол, продължава да гледа към мен. През мен и нагоре.

 

 

 

Блага вест

Трета поредна сутрин Благой се събуди след кошмар. Сънуваше змия, увила се върху гърдите му. Змията тежеше и го задушаваше. Точно когато не можеше вече да си поеме дъх, се будеше с учестено дишане. Докато още лежеше, Благой дочу кукувица за първи път тази година. Ами да, днес е Благовещение! Започна да брои куканията, които щяха да му предскажат колко години ще живее. Ку-ку – двадесет и пет, ку-ку – двадесет и шест… И спряха.

– Бабини деветини – промърмори Благой и стана от леглото. Той бе на двадесет и шест години.

На двора майка му простираше прането.

– Как спа, чедо?

– Същият сън, майко. Със змията върху гърдите ми.

– Ох, това е лоша поличба! А чу ли кукувицата? Преди малко се обади.

– Да, но не съм броил – излъга Благой.

– Честит ти имен ден! И като се върнеш със стадото, да ми донесеш блага вест!

– Непременно, мамо! Може пък да намеря любовта на живота си в гората – момъкът тръгна към обора, за да изкара козите за паша.

– И да се пазиш!

– Не съм малък. Престани да го повтаряш! Скоро ще се задомявам, стига да намеря достойна мома.

– Ти за мен ще си останеш все детенце. А пък и днес е един такъв особен ден… – Старицата се загледа угрижена в небето. – Видя ли дъщерята на Митровци каква снага е извила, какви изумрудени очи! Не ти ли харесва?

Козите започнаха да излизат с весело блеене и Благой се провикна:

– Глупавичка е, мамо. Пипето ѝ хич не сече.

– Ама, ти професорка ли искаш бе, сине майчин? Тя да може да върти къщата, друго не ти трябва.

– Доскоро, мамо! Сам ще си намеря жена, стига си ме нарочвала за щяла и нещяла – Благой подкара стадото и смехът му се примеси със звъна на чановете.

Следобед, докато козите подремваха под шарената сянка, момъкът си направи свирка, седна над Бялото изворче и засвири любима мелодия. Звуците от кавала отекваха над скалите и се връщаха при него като ехо. Идеше му да подскочи и затанцува.

– Хубаво свириш, юначе!

Благой се стресна от неочаквания глас, надвеси се над скалата и видя в извора къпеща се девойка. Тя не се посвени да му покаже прелестите си.

– Знаеш ли друга мелодия? Доигра ми се хоро.

Момчето се изправи изчервено и подкара весело хоро. Докато свиреше, свеждаше засрамен поглед към девойката, която продължаваше да облива гръдта си с хладната вода.

– Ела при мен! – промълви тя.

– Аз? Там? Заедно?

– Ще ти хареса, обещавам!

Благой потрепери, остави кавала и бързо се съблече. Влезе във водата.

– Коя си ти? Не съм те виждал тъдява?

– Бях заминала за малко. Иначе тук си живея – момата го хвана за ръце. – Приближи се, не се срамувай.

– Как те наричат?

– Веселина ми викат, защото обичам да се веселя.

Благой се допря до голата девойка и отново изтръпна. Изпита ново за него чувство. Непреодолима възбуда. Той страстно сграбчи младата жена, но тя го отблъсна.

– Не още, юначе! Първо ще посвириш и на сестрите ми. А после… Стига да ме искаш… – Веселина излезе от вирчето и му помаха. – Е, идваш ли?

Младият мъж гледаше като омагьосан голата жена. Възбудата му растеше.

– Идвам! – и тръгна да си събира дрехите.

– Няма да ти трябват! Така си прекрасен! Ела при сестрите ми.

Веселина побягна с кикот по непозната за Благой пътечка, а младежът я последва. Скоро столетните дъбове освободиха място за малка полянка. Там имаше още пет млади жени, до една голи, които танцуваха под напичащото слънце.

– Свири сега! – заповяда Веселина.

Благой засвири на кавала пламенна мелодия. Девойките се завъртяха около него, хванати за ръце. Отнякъде се обади кукувица. Момъкът не сваляше очи от кръшните тела. Те започнаха да напяват:

– Дива… Самодива… Като люта змия… Дива стихия…

Едновременно с това стесняваха обръча около Благой. Той не усети кога земята под него започна да се размеква.

– Какво става? – Беше затънал до колене и не можеше да се измъкне. – Пуснете ме! Помощ!

Жените се приближиха към него и нададоха писъци. Няколко сойки излетяха със смутени крясъци в лятното небе.

– Моля ви! Пуснете ме! – Благой беше приклещен до кръста в омекналата пръст и трескаво се опитваше да се освободи. Отдавна беше изпуснал кавала. Чуваха се само яростните писъци на самодивите. Сойките се щураха над вековните дървета и им пригласяха.

Единствено главата на младежа остана над повърхността. Той, омаломощен, изпусна още един вопъл за помощ, пое си последен дъх и бавно потъна под земята. Настана тишина. Една кукувица кацна на близкото дърво и отброи двадесет и шест кукания.

Привечер козите се прибраха сами, без стопанина си. Благоевата майка стоеше в несвяст, подпряна на дворната врата.

– Детето ми… Взели са го… Знаех си, че не трябва да излиза днес. Чумата да ви тръшне! Върнете ми детето, дяволски изчадия!

Една птица прелетя ниско над ридаещата майка и изпусна нещо в краката ѝ. Кавалът на Благой. Друга вест от сина си не получи.

 

 

 

Интергалактическа радиостанция

– Здравейте, аз съм Джо Боб, а вие сте с ИРС – Интергалактическата радиостанция. Часът е точно седем, Централно галактическо време. На тези от вас, при които е утро, пожелавам „добро утро“, а на останалите „лека нощ“. След като чухме една класика в траш-джаза от 2140 година, нека чуем и някои слушатели. Има ли слушатели в ефира?

– Здравей, Джо!

– Здравей! Кой е на линия?

– Кашпин от Ганимед.

– Охооо, третият спътник на Юпитер! Доста е ледовито там! Как е времето?

– Мразовито! Сто и тридесет градуса под нулата, но се понася.

– Какво искаш да споделиш с нас, Кашпин?

– Относно акциза на цигарите. Пак го увеличиха. Преди имаше контрабанда, ама се секна и сега трябва да купуваме скъпи цигари…

– Тихо, тихо, за такива изказвания относно контрабанда ще се бъхтиш в урановите мини на Йо до живот. Просто пуши по-малко!

– Ама не мога! Изнервен съм, жена ми ме заряза.

– О, ти си за предаването „Лична драма“. В 16 часа централно галактическо време. Там ще разкажеш покъртителната си история. Сигурен съм, че много ще я съпреживеят с теб. Следващият слушател!

– Ама тя си легна с колегата ми, тя е… той е… мерзавец! Защо ми го причини? А сега и цигарите поскъпват…

– Сигурно жена ти е имала нужда от повече внимание, приятелю!

– Чантички ѝ купих, букетчета ѝ купих и какво ли още не. Но щом дойде време за ласки, избяга при онзи мерзавец с двата к…

– Шшшт! Без такива думи в ефир. Съжалявам, че жена ти е попаднала на тресторианец, Кашпин. За тях легенди се носят. Но съм сигурен, че все някога ще го преживееш, друже! А сега, следващият слушател! Има ли някой на линия?

– Здрастиии, Джооо!

– Здравейте, госпожо! Как се казвате?

– Алия и съм госпожицааа! Как си ти?

– Чувствам се прекрасно! Какво искаш да ни споделиш, Алия!

– Джо, имплантирах си изкуствени неврони в мозъка. Сега съм много по-умна. Вече решавам почти цялата кръстословица! Как мислиш, ще успея ли да си намеря най-накрая умен и грижовен мъж, а?

– Браво, Алия! Ти си богиня! Направила си решителна крачка. Знаеш ли значението на думата еволюция?

– Знам, разбира се! Това е особен вид революция.

– Прецакали са те с менте неврони, Алия! Съжалявам! Следващия път внимавай на коя планета си правиш присаждане. А дотогава се опитай да почетеш малко.

– Но аз постоянно чета и се обогатявам! В последната книга се разказваше, как трябва да завъртим копчето, така че кашкавалът да се запече без да излиза от филията. Това е дзен, Джо! Сега го търся.

– Кое търсиш?

– Копчето на живота, разбира се!

– Прочела си упътването на микровълновата фурна, Алия! Опитай с някой художествен роман. Например „Идиот“, той е винаги актуален. Следващият слушател, моля!

– Абе, Боб, какво си се разпенявил за глупости?

– Кой сте вие и откъде сте?

– Смирноф от Земята. Знаеш ли кой е основният проблем на Земята? Бежанците! Прииждат от Сириус и се чудя, къде спят совалките на гранична полиция. Има нещо гнило тук…

– Те търсят по-добър живот, приятелю!

– Всички лагери са препълнени, а идват още и още. Как мислят, че ще ги изхранваме? А те са зелени, дебели и ядат много…

– Погледни на бежанците с други очи, Смирноф! Те бягат от война!

– Телешкото започна да свършва! Никой друг вид не яде колкото тях. Нека Планетарният Съюз вземе мерки най-сетне! Да ги разселват и по други планети.

– Сигурен съм, че ще го направи, Смирноф. А ти не бъди егоист, телешко ще има за всички. Следващият слушател, моля!

– Чичо Джо, аз съм Ерик!

– Откъде си, моето момче?

– От Марс.

– Най-старата колония! Как е на Марс по това време на годината?

– Обичайно горещо. Чичо Джо, Дядо Коледа ми обърка подаръка. Аз исках очила за виртуална реалност, а той ми донесе четириизмерна холограма. Ще го помолиш ли да си поправи грешката?

– Отиди да караш колело по червените пясъци, Ерик. По-забавно е от виртуалната реалност, и когато падаш наистина те боли. Сега Дядо Коледа спи летен сън и не бива да го безпокоим. Пожелавам ти щастливо детство! Следващият слушател!

– Слушай, Джо, кажи на онзи келеш Смирноф, че въобще не съм дебел! Ако го добарам, ще му откъсна антените!

– Спокойно, приятелю! Как се казваш и откъде си?

– Пю-Фю, от Сириус.

– Пю, предишният ни слушател беше малко афектиран, а пък и ние, земляните, нямаме антени на главите.

– Тогава ще му откъсна другата антена!

– А, не така! Благодаря ти за участието, Пю! Благодаря ви на всички! Обичайте се и бъдете толерантни. А сега нека чуем една истинска класика. „Нека бъде“, от старото племе Бийтълс!

– Хей, Джо, аз съм Пю-Фю и съм още в ефир. Не ми пускай лигави песни, че ще долетя и ще откъсна и твоята антена!

 

 

 

 

 

 

Ивелина Цветкова е родена на 13.01.1976 г. в гр. Велико Търново. Завършила е в ЮзУ „Неофит Рилски“ гр. Благоевград, специалност „Педагогика на обучението по техника и технологии“, специализация „Лека промишленост“. В момента живее и работи в гр. София.

Първата ѝ издадена стихосбирка е „Обърнато небе“ (2012). След нея следват „В прегръдките на сезоните“, „С чадърче от глухарче“ изд.Фабер, „По струните на моята любов“ (съвместно с Дора Ефтимова), „Къща за птици“, „Под тъжното око на Господ“, „Мастилени приказки“ – „Изида“, „Сладкарничка за бъдеще“ , „С форма на геврече“, както и приказки в рими за деца „Училище в гората“ и „Весела въртележка“. „Вкусна книга“ се отпечатва заедно с тринайсетата ѝ книга „Дневник с диагноза“ – разкази, която е посветена на жените с диагноза рак на гърдата. Книгата ѝ „Лятно вино“ 2021 г. е букет от нови и избрани стихотворения от предишни издания.

Нейни стихотворения са публикувани в български и международни сборници: „Приятели в поезията – 3“, „Листопад на спомена“, „Доброглед – 2015“, алманах „Тракийска лира – 11“, международен алманах „Съдружество“ , „Думите“, „55 години читалище “Искра – 1964” и приятели“ „Преплетени чувства – 2019“, „Точка на пресичане – 2019“ , „Отвъд“ и др.

Награждавана в много национални и международни конкурси: Награда на Общински съвет – Община Кула в литературен конкурс „Йордан Йончев“), златна грамота и монета в конкурса „Животът е хубав, въпреки диагнозата…“ от УС на Българска асоциация за хора с онкологични и други заболявания в гр. Хасково (2021 г) за разказа „Дневник с диагноза“, първа награда в „Искри над Бяла“ – 2016, първа награда в XIV-ти Национален поетичен конкурс „Любовта…“ 2014 г. в гр. Враца, и второ място през 2018 г, първа награда в Националния конкурс „Н. Вапцаров“ 2020 г, трето място през 2016 г, първа награда в поетичния конкурс „Пролет моя“ 2016 г. и трета награда през 2017 г., втора награда в „Лирични гласове“ 2016 г, второ място в „Златен Явор“ – гр. Гоце Делчев, втора награда в Националния конкурс „Ний всички сме деца на майката земя“ – 2020 г, Специална награда от Агенцията за хората с увреждания в международния конкурс „Огърлица от разЛОМени сърца“ гр. Лом – 2020 г., Награда на Народно читалище „Напредък – 1869“ гр. Горна Оряховица, за постижения в областта на поетичното творчество, трето място в поетичен конкурс „Юлско лято“ – 2013, почетна грамота и плакет от НЧ „Съгласие-1873“, грамоти от Община Горна Оряховица 2016, 2017, 2018 и 2020 г., отличия в международен конкурс „Белоцветните вишни“, „Мирът“,„Свищовски лозници“ гр. Свищов, „Жената – любима и майка“ – гр. Свиленград, „Мила родино“, и много други, а през 2021 г. получи награда плакет от Конфедерация на българските писатели за редакторска дейност и работа с младите поетични таланти.

Главен редактор и управител на Издателска къща „Многоточие“ и Литературен клуб „Многоточие“, съвместно с прозаика Даниел Меразчиев.

Член на ЛК „Асен Разцветников“ гр. Горна Оряховица. 

 

 

Адрес

Когато си изгубил нещо с времето,

зеленото в сезона е измислица.

И стълбата в съня дори е временна,

все драскат нощни стъпки под звездиците.

 

Под слънцето се вижда прашен пътят ни

и падат болни кестени в нозете ни.

Знам болката, напомняща за счупено –

лекува я сърце и бяло в цветето.

 

Аз трябва да се върна тайно в себе си!

Адресът е написан там, в очите ти.

На възел е следобедът – в крилете ни –

но птици ми напомнят, че е време.

 

 

В средата на моята пролет

В средата на моята пролет е синьо –

събуждам се в спомен за светло небе,

където морето с дъха си навлиза

в сезон за лъчи с побелели криле.

 

По пясъци стъпвах и лепнеше гама

от пролетна песен на морския стих.

Събуждахме лятото с обич там – двама.

Следите за бъдно по пясък открих.

 

Сега се завръщам към думи за вечност,

които морето запомни – от нас.

Ти пролетна песен на мене нарече

и този живот заприлича на танц.

 

Днес времето диша чрез моите рими.

Но то е море! По брега пада стих –

макар и далечен, и пролетен, в синьо –

след спомен от песен… Сезонът е жив!

 

 

 Реката на времето

Подгонила всичко, което излишно потъва,

реката край къщите селски минава случайно.

Дървета над нея с поклон под дъга се огъват,

когато по вятър се спусне дъждът – като тайна.

 

Отнася дори есента, а след нея и зими,

налели цвета си гальовно тук – временна стая,

а лятото пръска тъга от върбите любими,

изплакали спомен тръпчив от живота нетраен.

 

Приижда реката понякога, сякаш прегръща

пътеките стари, запомнили юлската жега –

по тях аз дете съм, поканено в някаква къща,

и стъпвам с нозете си… Слънцето гледа.

 

На крачка от бяла черница домът ми е вплетен –

в небе и градина от ябълки, маково семе…

Но толкова близо реката е, чува се в песен,

как мама нагазваше в нея и вдишваше времето.

 

 

Има кой да ме чуе

Знам, когато ме стегне онази тревога,

впита в някаква болка на тъжно сърце,

аз ще кажа без глас: Защо ли, за Бога?

Ще посърне под слънцето женско сърце.

 

Но навярно в тъгата си от болезнена рана

ще разкажа за мен на незнаен човек,

спрял се в парка на пейка от мечта разпиляна –

от живота си черен и раздърпан, нелек.

 

Може би ще разкажа на бездомното куче,

дето скита по улици и в дъждовния ден…

Или скитник на ъгъла, от мълчание скучен,

но ще чуе и крясъка на смълчаното в мен.

 

А дори и във църква с молба да приседна,

пред олтара, изпъкнал от божествена мощ,

знам, че има кого и къде да погледна,

за да чуе сълза от крещящата нощ.

 

 

Акварел на времето

Някой викна в прохладната вечер в поле от пшеница

и затрепка на залез възтънката ивица бледа.

Цветна рокля, бродирана с връх – на тревица –

разкопча се и падна. Въздъхнах. И гледах,

 

как молитва от облак изсипа сълзи и се върна

там, където все плуваше бяла памукова риба.

Някой викна в прохладната вечер и се обърнах.

Беше малко щурче или стих, или вятърна грива.

 

И забързах нататък към звук от предчувствия нови,

а косачи след мене събираха топло – от юга.

Безобидно задрапа дъждовната вечер в подмоли

от нозете, които по светло все бързаха лудо.

 

Чезна залезно времето тук – по безкрайни полета.

Свирна кос – за живот – от пшеницата слънчево-златна,

сякаш стих светлоок от гласа на красива планета,

припознал любовта и изплакал – света да отгатна.

 

И мъниста от звездни монети окичи безкрая.

Пред очите блестеше на времето тънката рама.

Онзи писък, с дъжда, знам, че в стих ще позная,

а звездата над мен беше среща с очите на мама!

 

 

С най-красивата дума

Твоят глас

прекосява на нощите

мрежата синя

и в съня ми се сгушва.

Аз на пръсти въздишам,

сякаш искам да литна

и под лунната пита

да изричам, щастлива,

колко силно обичам.

 

Този извор в очите,

прероден от звезди по лицето

е на щастие първото име,

а усмивката в тихата стая

на нощта ни прекрасна

е измислена рима в небето.

 

И в деня ми я виждам –

прекосява алея,

начертана от рая.

Преваля…

А нощта изповядва греха си

пред олтара за щастие,

прихлупен по лунна пътека.

Аз притварям очи

и обличам смеха ни

с най-красивата дума –

с „усмивка“,

и политам с теб надалеко.