Смешко

Спокойствието на ноща … Моето време … Хвърлям се блажено върху пухената си възглавница, изтощена от двойните смени, уморена от човешката болка и монотонното ми ежедневие. Искам да спя! Да спя, да спя, да …

Размърдах се от усещането, че нещо се движи до мен под завивката. Ръката ми се допря до мъничко, странно същество, което беше толкова студено, че пръстите ми изтръпнаха.

– Ти, откъде се взе? – отдръпвайки се, промълвих учудено.

Мъникът  така ококори големите си черни очи от телесния контакт с мен, сякаш видя чудовище в мое лице. Антенките му издадоха някакъв странен звук. – Да не си болна? – каза съществото. – Топлина – нагрятост, висока температура, излъчвана от телата на земните същества. Тя е среда за развитие на бактерии и вируси, които убиват. Топлината е лошо нещо!

• Топлината е живот! Всички хора, растения, животни се нуждаят от нея! Без топлина нашето съществуване на Земята е немислимо! Смешко! – отвърнах изумена от реакцията му.
• Не се казвам Смешко! Аз съм Д 6399, сто и второ поколение от съществуването на нашата Галактическа цивилизация.
• Хайде, стига глупости! – отвърнах, замисляйки се, че започвам да халюцинирам. – Искам да поспя!

Придърпах пухената завивка още по – близо до тялото си и се отпуснах. В следващия миг, ръкава на пижамата се вряза в ръката ми от силното дърпане. Долових странен звук, наподобяващ набиране на номер от мобилен телеон.

• Памук … Влакнодайно растение, чийто семена са обвити във влакнест пашкул. Хората го унищожават за лични нужди!
• Е, как да не те наричам Смешко! – промълвих с доза ирония. – Ние, земните жители, използваме памука за много неща. Едно от тях е производството на платове, а те от своя страна се пррвръщат в дрехи. Това на мен е пижама, която обличам по време на сън, а не памук.

Малкото същество ме изгледа странно с големите си очи и се размя.

• Омотаваш се в памук, докато спиш?! А, аз съм бил смешен!

Не ми се спореше. Умората все повече надделяваше над тялото ми. Обърнах са на другата страна и не отговорих. Миг спокойствие, което бе нарушено от нахалния мъник отново. Продълзи да се движи под завивката, сякаш изучаваше тялото ми. Прозвуча онзи странен звук „ Пиу !“

• Нокът! Твърда плоскост в горния край на пръста с розов цвят! Мръсни нокти! Това е лошо!
• Ходя на педикюр! Нарича се лак, глупаче! – определено се развеселих.

Смеех се от сърце. Дори не бях ядосана на Смешко, че наруши спокойствието на съня ми. И в най – смелите си  мечти не съм и мислила, че ще контактувам с някакво странно същество, наречено Д 6399 от Галактическа цивилизация, чието име така и не разбрах.

Трипръстите му ръце докоснаха стъпалата ми. Подскочих от студенината, която  ме скова. Съществото уплашено се отдръпна, одрасквайки палеца  на левия ми крак.

• Ох! Това боли! – почти изкрещях, стискайки силно мъника за едната ръка.

Изгледа ма без всякаква емоция. Дори не помръдна. Стоеше сякаш беше в застинал кадър.

• Сигурно ти причиних болка … Извинявай! – промълвих с чувство за вина.
• Болка? Това е мъчително физическо усещане, причинено от болест, удар, рана, страдание. Болката е лошо нещо. При нас няма болка.
• Как го направихте? Как така я няма?

Не последва отговор …

Слънчевите лъчи се промъкваха през пролуките на щорите. Завивката беше на пода. Погледът ми се спря върху палеца на левия крак. Малка, червена резка се беше настанила върху него. Смешко? Не, няма начин! Тогава с длантаси усетих студенината до мен. Реален сън или бях осъществила контакт с небитието?

Нямаше значение, защото денят ми започна с онази усмивка, която Смешко или Д 6399 провокира при срещата ни.

Часове по – късно … Уморена запращам обувките си в различни посоки, с една единствена мисъл – да поспя! Вратата на спалнята беше отворена. Пристъпих плахо. Усетих позната студенина. Леглото беше цялото покрито с пъпки памук. До възглавницата ми имаше бележка с надпис: „ Лека нощ!“.

Усмихвайки се си казах: „ Смешко е бил тук “ и хвърлих закачлив поглед към завивката. 

„ Шах и мат “ в мислите на медицинската сестра

( В разказа ми има реално продуктово позициониране – думи, изрази и диалози на пациенти. Моля да проявите разбиране относно граматическите и правописни грешки, които съм допуснала. Все пак съм медицинска сестра. )

Седя си аз и си пия кафе. Много обичам кафе! И си мисля …Хората обявиха конкурс. Защо не написах нещо и аз? Грамотна съм. Взела съм си матурата по Бел с отличен. Имам и вишо ( висше ), нищо че съм проста медицинска сестра. Да, ама моментално ми светва лампичката на Павлов! Шах! Цял живот съм държала спринцовки и игли. Като една средно интелигентна полублондинка ( визирайте руси кичури ) реших, че няма нужда да се излагам пред хората. Е, и аз използвам писалка, ама да попълвам купища документация.

Добре … Пропуснах конкурса. Но нали съм си зодия Дева ( с еднс дума инат ), продължавам  да витая в облаците.

С рисуването горе – долу съм добре. Невероятни проби за чувствителност към медикаменти правя върху ръцете на хорицата. Техниката ми е нова – маркер, игла, течност.

Пикасо бледнее пред мен.

И като козметик ме бива. Перфектна кола маска правя при сваляне на абокадото ( абоката ). Особено на мъжкото съсловие. Такива страстни звуци огласят Самосферата ( атмосферата ) в Маниципулонната ( манипулационната ) стая при епилацията, че чак ти настръхва кожата.

Чувствителен човек съм. Прилагам нежни „ любовни ласки “ при правене на Егенетата ( ЕКГ ). Засмукванията по гърдите на пациентите са невероятни и трайни. Сигурно дълго време ме благославят. Като се замисля съм си уникатче. „ Духането “ ( спирограмата ) и „ Халациите “ ( инхалации ) ги правя със затворени очи. Ей, я по – кротко! Не изпадайте в еротични размисли и страсти по ония XXL канали, където силиконовата кака с касинка прилага вид лечение на някой чичко. Тук порното е друго. Пациентът  повдига ръкава на блузата си. Сестрата бавно  плъзва пръсти по ръката му. Закачлив поглед. Блажена усмивка се появява на лицето и, виждайки вена с размера на тръба един цол. И … забива иглата …

Комуникативните ми възможности са на много високо ниво. Говоря няколко езика, но Пациенския ми е перфектен.

Знам какво да дам, когато на дежурство хората ми поискат Табидак ( Тавипек ), Антракс ( Атаракс ), Контрол ( Конкор ), Мухозол ( Амброксол ) и прочие.

На въпроси като: „ Как ми е анемията ? “; „ Я сестро, как се чувствам ? “; „ Колко ми е кръвното напрежение ? “, отговарям любезно и с усмивка. В действителност тангенса на търпението ми е корен квадратен от електричеството разделено на напрежението при торнадо.

Понякога си представям, че съм актьор на сцената на театър „ Сълза и смях “. Уникални диалози провеждам с пациентите по време на лечебния процес.

• Имате ли някаква алергия?
• Момент, сестро, да видя у торбата!
• Имате ли оплаквания?
• И да имаме, нема ни помогнеш!
• Някакво белодробно заболяване в миналото?
• Оперирана съм от плевмония ( пневмония ) на воден предвид ( плеврит ).

Седя си аз и се наслаждавам на кафето. Мислено витая в страната на Пишещите хора. И аз искам да издам книга. Стряскам се, поглеждайки часовника. Часът е осемнайсет. Скачам като ухапана от змия и грабвайки халата, вече съм под душа. Обличане, червило и бегом за нощна смяна.

Сядам на бюрото, отварям рапортната тетрадка и мечтата ми е реалност. Пиша ! „ Нощен рапорт на … срещу … “ Безценно!

ЛАМПИРИДА И ДОЛИНАТА НА НЕПОКОРНИТЕ СКЕЛЕТИ

Денят, както обиновено, започваше със Слънчовата усмивка, която къпеше в злато пъстрия килим на необятната поляна. Лампирида- Феята на светулките, доволно се поклащаше върху чашката на един мак. Беше измила фенерените коремчета на своите поданици с бисерната утринна роса и с целувка ги прати да спят в цветните си легла. Лампирида се наслаждаваше мислено на случките, които преживяваше всяка нощ. Нейната любознателност се преплиташе с голяма доза любопитство и така често попадаше в странни ситуации . Макът я люлееше нежно и тя неусетно заспа.

…

В непрогледния мрак на една дълбока и забравена от света бездна, цареше небивал хаос. Отвсякъде се чуваше блъскане, пукане, падане, тракане на челюсти. „ Ох!“; „ Пак ли?“; „Ауу…“; „Не ми пречи!“- огласяха тъмнината. Това беше Долината на Непокорните скелети.

Преди много години, тези скелети били щастливи жители на Диамантеното село. Живеели в охолство от продажбата на скъпоценните камъни, добивани в мините, които притежавали. Даймънд, красив и снажен момък, бил техен водител и закрилник. Хората се възхищавали на смелостта и доброто му сърце. Смях и песни огласяли домовете им, докато един ден Хадес- Богът на подземното царство, не се появил в селцето. Както си се разхождал със своята колесница под земята, той видял светещите тунели на Диамантените мини. Ядосал се, че хората се възползват от неговите владения неговите владения. Нали бил зъл и алчен, пристигнал с гръм и трясък в Диамантеното село. Слязъл Хадес от колесницата си и наперено казал:

– Сигурно вече сте ме познали. Никой не може да краде от Богът на Подземното царство! Искам да говоря с вашия водител!

Жителите на селото изтръпнали в очакване на това, което ще се случи. Даймънд смело пристъпил към Хадес и казъл:

– Какво искаш?

– Днес съм решил да бъда милостив към вас! Ще ви направя мои поданици, на които няма да липсва нищо, но си вземам Диамантените мини! А, вие ще се подчинявате на всяка моя заповед!

– Съжалявам, Хадес, но това няма да стане!- отсякъл твърдо Деймънд. От години моят народ изкарва с много труд прехраната си в тези мини! Просто си върви и завладявай други места! Мините са на селото! Отговорът ми категорично е Не!

Жителите на селото подкрепили с викове своя водител. Били готови да жертват живота си в името на Диамантените мини.

Братът на Зевс непонасял някой да не му се подчинява и побеснял. Извадил назъбения си магичен меч и отсякъл главите на всички жители на селото. Натоварил телата на колесницата си. Стигнал до една дълбока тъмна бездна и ги хвърлил в нея. Така се появила Долината на Непокорните скелети.

…

Залезът се спусна зад хоризонта. Нощта настъпваше. Лампирида събуди светулките за нощните им приключения. Те се поклониха на своята фея и се разпръснаха блещукайки.

Лампирида се усмихна закачливо и изпъкна с цялата си прелест. Разпъна копринените си крилца и всичко наоколо заблестя, сякаш пълната Луна и Слънцето светеха едновременно. Безгрижно заподскача от цвете на цвете, от дърво на дърво, от скала на скала. Така неусетно стигна до една огромна продълговата дупка, от която се чуваха странни викове.

Лампирида спря във въздуха и се заслуша. Гласовете бяха ту тъжни, ту гневни. От дълбините се носеше толкова много болка. Със свито сърце тя се спусна надолу. От уплаха спря за миг, но си спомни думите на своята майка- богинята Фрея: „ Не се страхувай, дъще! Страхът е лош съветник. Следвай сърцето си и нищо лошо няма да ти се случи!“.

Лампирида продължи да се спуска. Колкото повече наближаваше, все по- ясно виждаше една страховита картина. Черепи тракаха със зъби и подскачаха безразборно, торсове се блъскаха един в друг, чуваше се пукот я от някое ребро или крайник. Цареше неописуем хаос. Само един скелет беше завършен, с тази разлика, че от време на време наместваше полуоткъснатите си вратни кости на мястото им. Всички наоколо крещяха, а той седеше и мълчеше.

Лампирида кацна на един камък до скелета и разпери крила. Всичко наоколо грейна. Тогава настъпи гробна тишина.

– Кои сте вие? Какво ви се е случило?- попита тихичко Лампирида.

– Ние сме Непокорните скелети! Някога бяхме…- и разказа цялата им история. – Само аз, Деймънд, останах завършен скелет, защото Хадес ме уби последен и беше останал без сили от клането. Сега се казвам Полуотрязана глава. Виждаш ли онези черепи, които стоят прилепени един към друг? Някога бяха влюбени младежи. Тях ги кръстих Златен зъб и Красива усмивка. А, онзи там е Обратна захапка. И приживе си беше голям мърморко. Така мога да ги различавам кой кой е като ги докосвам. Но, какво се случва, за Бога?- извика изумен Полуотрязана глава.

Лампирида вдигна очи и онемя. Вече не се виждаха купища кокали, а гордо поклащащи се скелети. Всички черепи бяха намерили костите на телата си. Виковете сега бяха от радост. Те застанаха пред Лампирида и покорно и се поклониха. Нейната светлина им бе помогнала да се преоткрият.

Във въздуха се усещаше щастието. Детските скелети весело се смееха. Влюбените Красива усмивка и Златен зъб се докосваха нежно, а Обратна захапка се наслаждаваше на избавлението си. Макар и скелети, те бяха щастливи, че вече са завършено цяло. Полуотрязана глава погали Лампирида и благодари за доброто, което направи за тях. Изгревът настъпваше. Тя бързаше да се върне навреме за сутрешния тоалет на светулките.

Слънцето отново изгря с усмивка, а поданиците и спяха уморени от нощния преход. Само една маргаритка се поклащаше от еуфоричните стъпки на Лампирида. Беше толкова щастлива от стореното, че цял ден не мигна.

Луната се търкулна закачливо. Звездите бяха по- ярки от всякога. Тази нощ щеше да бъде различна. Лампирида нетърпеливо събуди светулките и им каза:

– От този момент, част от вас ще слизат в Долината на Непокорните скелети, за да могат те да получават светлината, която са чакали толкова дълго!

Бубулечетата се поклониха и блещукайки със своите фенерчета се насочиха към бездната.

Малката фея научи първия си житейски урок. Тя проумя, че дори и в най- непрогледния мрак, една малка светулка прави вълшебства.

И до днес, всяка нощ скелетите се наслаждават на светлината, която им дава Лампирида, за да могат да общуват и да се радват един на друг.

Илюстрация: © Рада Капралова