Понякога животът ти напомня
да поспреш, да поразмислиш.
Да не разпалваш толкоз огъня,
в който може и да изгориш.
Понякога съдбата те разплаква –
валят сълзите, сякаш водопад,
но като чистата роса изплаква
душата ти от безмисления маскарад.
Понякога със себе си говориш
в безкраен монолог (безсънни нощи)
и как усмихнат с утрото се будиш,
че има те – герой във цветен стих.
Все чакаме поредния „шамар“,
за да отворим сърцето си, очите.
Да проумеем, че животът ни е дар
и всеки миг е даден за обичане!
Все чакаме
