Спомен

Протягам ръка, да те докосна,
а ти далечна си вселена.
Кърви сърцето с рана прокобна,
тъжно душата стене посечена.
Красив свят ти дадох – в ад го превърна.
Нежност и мигове в бездната хвърли.
Безчувствен си тръгна – не се и обърна.
Разплака и птиците. Денят замъгли.
Разсърди небето. Слънцето ледено
прободе очите ми, без поглед останали.
Лъжите безкрайни рисуваха времето,
в което, обичайки, сме се самозалъгвали.
Сега си спомен, защото…
световете ни са до болка различни.
Твоят е леден. Любовта във моя наднича