Тече животът – пясъчен часовник,
а пътят ми – наполовин изминат,
в една борба за щастие – съдружник,
преди за двама, днес за четирима.
Прегръщах бури, плачех в самота,
заспивах уморена под звездите.
Бях и останах си жена,
говореща без думи – чрез очите.
Сълзите си прикривах под дъжда,
болката пък с любов поливах,
а после се усмихвах на света
и обич от сърцето си раздавах.
Тя, възрастта ми, не умее да смята
и всеки нов ден облича в Мечта,
която танцува със цветното Лято –
танца Живот, напук на Смъртта!
Равносметка 2020
